за болката

... Заплащам всеки ден от моя живот. С пари. И много усилия. И вие го правите. Но замисляте ли се над това?
Не искам да погубвам усмивката… Дори цветя не смея да си накъсам, защото зная, че този цъфтеж е единствен. За розата… И за незабравката...
Животът ми е гаснал пламък. И сълза.
Няма тунел. Няма светлина. Повярвайте! Само болка. По пропуснатото... По неизказаното... Недовършеното...
Аз искам да пиша за болката. Като фичическо състояние. И страдание на духа.
Аз искам да разкажа за целувката... За онази, в която се чувства силата на обречеността и всеотдаването... И другата, в която дреме преходността на деня. Денят, когато не сме страдали. Нито заради себе си. Нито заради някой друг.
Заплащам всеки ден от своя живот. Кафе. Сандвич. Опаковка аналгин. Вестник. Подавам банкнота. Подавана хиляди пъти от хиляди хора. Връщат ми ресто. И продължавам.
Тежи отговорността. Тежи и щастливия миг, но аз правя усилие и се усмихвам. Понякога през

сълзи. Но винаги с изправен гръбнак и поглед напред.
Заплащам всеки миг от своя живот. И вие го правите, но не мислите за това. А си мислите навярно, че сте недосегаеми за болката, че смъртта е някъде в далечното, много далечното бъдеще.
Но моят живот е гаснал пламък и аз зная цената на всеки микрон доброта.
Затова пиша за болката. За споделената. И за самотната. За незаслужената и греховната... За човека, който преосмисля целия си живот благодарение на нея.
Пиша за думата "обичам", защото тя изразява най-великото чувство. Независимо как го прави, обичащият се извисява над безразличния, бездушния, студения.
И аз искам... Аз обичам... цветята, слънцето, нощта и морето... Хората... Праведни и грешни, страдали и наранявали. Човеци със свои имена и своя единствена съдба.
Искам да бъда по-добра. И да направя някого добър. Да обичам до последния си земен дъх. И след себе си да оставя... обич…